Глава 3
Откъс от „Вазев, 1887“ („Сборище на трубадури“, 2024).
Бележка:
Независимо, че на хората около мен е добре известно за съществуването ѝ, подозирам, че вероятно една шепа читатели изобщо са отгръщали тази книга. Освен това на два пъти замествах за по час, час и нещо на щанда на издателство „Ерго“ (на текущия Пролетен панаир на книгата в НДК), където се продава между безбройните други заглавия, и лично се убедих колко предпазливо, дори подозрително случайните купувачи гледат на заглавие, за което не знаят нищо. На няколко пъти даже ми се искаше да им кажа: „Всичко е наред, можете да я вземете в ръце и да прочетете колкото си искате от страниците ѝ; никой не изглежда глупаво, когато чете, и на четенето по свой почин не се гледа с лошо око; вярно, не са ме интервюирали по радиото или телевизията за нея, нямаше официално представяне на официално място, модерирано от официални лица; букстаграмърите като че ли все не успяват да я гарнират както трябва с чаша кафе и вероятно затова не ви боде очите на всеки няколко скрола; и ми се струва, че е малко мъчна за разбиране на този старовремски, следосвобожденски български език, който непредвидливо използвах, за да я напиша; но въпреки това ми се иска да вярвам, че няма да ви разочарова“.
Разбира се, няма как да им изговоря всичко това на един дъх, преди да съм видял гърбовете им. Но ако се излежават с телефон в ръка и търсят нещо за четене в любимата си социална мрежа, може пък поне да се зачетат и да се зачудят как ли започва и как ще продължи.
Така че позволете ми да пусна този откъс от новелата. Свободно достъпен е и ще ги пренесе 137 години назад във времето, в млада София – или поне млада София, каквато си я представям от прочетеното и чутото и видяното от свидетелства и рисунки за нея. Представете си, че и те на свой ред споделят откъса. Може би така най-после ще появи след еди-два скрола във фийдовете и на други хора, защо не и аранжирана с китка люляк и апетитно капучино?
А ако след това им се прииска (на всички ни се иска) да сравнят мнение за прочетеното с нечие друго?
Ами мисля, че едно от малкото такива на открито е ревюто за „Вазев, 1887“ от Христо Блажев, на когото изказвам благодарност, че е намерил време и за тази книга в неспирния си читателски маратон.
В началото на 1887 година София още се бореше с последиците от неуспешната Сливнишка кампания. Всички действия по разхубавяването ѝ на европейска столица и оправата ѝ да заприлича на що-годе най-първи град в Царството бяха затруднени от липсата на средства и несигурността. От победоносната депеша на 12 ноември 1885 година, съдържаща възторгващите думи „Сьрбските войски бягатъ. Трьгвами напредъ“, беше изминала повече от година в скърби и нечувано за малка България задкулисие – в политическите игри на Великите сили и интересите на няколко европейски банки, в Каулбарсови частушки и Ротшилдови кадрили.
Разпокъсаното българско правителство броеше грошовете си и под дърво и камък търсеше заеми. Злите езици нашепваха дори, че съединяването на Княжеството с Румелия е било преждевременно и безвъзвратно е разединило, вместо да обедини българите. Под упадъка и недоимъка бълбукаха обаче все същият живот и дневните му грижи, което по един чуден начин беше сякаш в съзвучие с неясните планове на чуждите войски, търговски компании и консулски представителства, те пък – неминуемо като че заразени от тоя недоимък, извършващи само дребни стъпки тук и там, срещащи ту люта съпротива сред местата, откъдето минаваха, ту (напълно озадачаващо за тях) ориенталска незаинтересованост и от заплахи, и от благодеяния, която на свой ред допълнително препъваше усилията им да доведат подлите си намерения до успех.
Каквато и да бе причината, в края на пролетта и началото на лятото столицата си живееше улисано, като с новини се информираше само от устата на пътуващите търговци, гастролиращите артисти, гурбетчиите, прииждащите дипломатически представители и журналисти, на които всеки знаеше, че не беше най-умното да се има вяра. Снабдяването не беше прекратено и сутрин, гледано издалеч, из Софийското поле мълчаливо се спускаха върволици от коли, талиги, файтони, хора и добитък, които по обед вече задръстваха чаршиите, пръскаха с кал роклите на госпожите и панталоните на господата и създаваха своето обичайно възбуждение под хора на пазарлъците, виковете и псувните на три-четири езика едновременно.
Обсадните части на сърбите и австро-унгарците – завардили пътищата и изкопали позициите си на ключови места из околностите, – без да се усетят, бяха поели роля на пазванти и митничари на тая редовна олелия, видели се в чудо да отделят време и хора извън първоначалните си намерения просто да поставят столицата на колене и да изчакат подкрепления, за да я превземат. Онези, които все още се учудваха, че животът си върви по обичайному въпреки последните новини, че най-сетне е настанало „настъплението“, бяха или отскоро в България, или гнусливо избягваха старата част на града и се придържаха повече в новата ѝ, европейската, край по-право наредените светлини на петролните лампи из нея. Всеки друг знаеше, че като не един голям град, и София беше готова да глътне новодошлия и да го направи себе си, с рой дреболии и всекидневни грижи, с възможности за бърза печалба, с борба за насъщния, с шумните си, никнещи като гъби кафе-шантани, пазарища, клюки, дребни интриги и по някоя и друга грешна, но сладка любов.
Ако някой попиташе самия Вазев, без съмнение той пръв би отрекъл нещо подобно да се беше случило и нему след разгрома на Сливнишката ни войска и идването му от Пловдив. Но в действителност дори и в тоя миг, докато крачеше като великан между народа, на път да обядва у дома си, острият му инак поглед на публицист и поет почти не забелязваше шарения живот, но една голяма и тежка тъга го беше налегнала и превръщаше живия въздух от миризми на храна, човещина, скотовщина, зеленина и красните звуци на човешка реч наоколо му в печален фон за терзанията, които през последните месеци мъчеха деликатната му душевност.
Накратко казано, Вазев, ергенин с известно положение, бе влюбен до ушите в чернооката седемнадесетгодишна дъщеря на Христаки Добронравни – Венера Добронравна – и не знаеше как и дали да се опълчва пред тая своя изгаряща страст по младото момиче.
Не му беше никак лесно и да прикрива горестта си, и да страни от нея, защото отношенията му с Христаки Добронравни не бяха от вчера и двамата бяха много добри приятели, а Вазев беше чест гост за обед и вечеря в дома на издателя. В резултат Венера бързо бе доловила какво ставаше в душата на поета и на свой ред изненадващо за него бе откликнала, отпървом с колебливо любопитство, а по-после и с нарастваща сила към тоя мъж, иначе така деликатен и несигурен в своя израз пред хората, колкото по-пламенни бяха словото му на народен певец и упорството му на журналист.
Двамата вече бяха имали няколко мимолетни разговора и по време на един излет с файтон през зимата Вазев най-сетне се бе открил на момичето, казвайки ѝ, че я обича. Напоследък обаче срещите им бяха съвсем нерадостни за него, само с по някоя бърза целувка или разменен шепот в строгата, тиха къща на Добронравни при визитите на Вазев. Разкъсван между привързаността и нежността си към момичето и своята преданост към неговия отколешен другар в журналистическата борба, поетът не знаеше какво да стори. Нито спеше, нито смееше да даде глас на чувствата си пред баща ѝ или да ги прояви открито от страх да я не злепостави в очите на всесилната клюка и обществена чернилка.
Това непосилно положение се засилваше още повече и поради това, че Христаки Добронравни бе в доста добри отношения с един млад подпоручик от разпуснатата дворцова стража на гвардейците, който също посещаваше редовно дома на издателя и общото впечатление на вечно заинтересованите оставаше такова, че мнозина вече подозираха обявяването до година или две на годеж между двете млади пилета. Вазев, мъж на тридесет и седем, дори да не бе престарял според разбиранията на софийското общество, не беше точно онова, което можеше да се нарече прилична партия за хубавата Венера.
И сега, дълбоко умислен за своето нещастие, той неусетно извървя пътя до дома си – една прилична къщица, на която разпаленият архитект кой знае защо бе притурил куличка с камбанария, обект на безкрайно удивление и вечни приказки на софиянци. Вазев дори не беше забелязал как малко подир излизането му на улицата зад печатницата издалеко го бе сподирил един файтон, каран от свъсен чернобрад файтонджия с ниско нахлупен калпак, с двамата му пътници – чисто облечени по австрийската мода господа, у чийто облик се забелязваше по-малко благородство и повече деловият вид на служители на закона.
Когато най-сетне поетът изкачи стълбището на къщата си и, донякъде разведрен от това, понечи да отвори вратата, беше вече късно. През дантелата на перденцата зад стъклата той видя раздвижване и секунда по-късно извътре бурно го пресрещна старата му икономка, тревожна и неуспяваща да му наговори всичко, което искаше да каже. По това време файтонът се бе спрял на улицата досами тротоара пред къщичката на Вазев, а от него бяха скочили двамина мъже, заставайки, за най-голяма негова почуда и дискомфорт, плътно зад гърба му с желанието, види се, да му не позволят незабавно отстъпление.
– Господин Вазев, ах, господин Вазев! – занарежда икономката.
Тя бе една баба, бивша прислужница в голям пловдивски дом, която Вазев от добро сърце бе взел със себе си при своето заминаване за София и оттогава нито за миг не бе съжалил за решението да ѝ даде подслон, защото жената всякога вършеше работата си и почти не бе имало случаи за неразбирателство помежду им.
– Що е станало? Кой сте вие? – попита строго Вазев, като се начумери към по-възрастния от мъжете и попипа бастона си, готов да го превърне в страшна сопа по гърбовете на тия очевидни натрапници с неясни намерения.
– Ах, господин Вазев, нещастие, голямо нещастие... – нареждаше икономката. – Не увардих да го спра! Сами се пусна!... Вътре, в гостната ви чака!... Изгоря, изгоря ви къщата, господин Вазев, и дума не иска да каже защо са дошли... Чак до редакцията прати да ви търсят!
Зачуден, както все повече му изглеждаше, дали не са дошли да го арестуват, Вазев стисна ръцете на трескавата старица, за да ѝ вдъхне кураж, и влезе в антрето на дома си.
– В гостната, думаш? – попита той, като с челично самообладание слагаше шапката си на окачалката и предаваше бастончето на грижите ѝ. Поглеждайки навън, си отбеляза, че както стояха долу на стъпалата, мъжете с безизразни очи просто обърнаха гърбове на вратата и загледаха улицата. Вазев каза: – Ще видим тая работа. Обедът готов ли е?
– Готов е... – кършеше объркано ръце тя, като го следваше към вратата на гостната, през която той надникна, за да види вътре един сух на вид мъж с орлов нос, силна плешивина на изостреното си теме и тъмни като на гробар дрехи, който се изправи от мястото си.
– Благодаря ти, Елеоноро. Всичко е наред – рече Вазев. – После ще обядвам. Запари чай, моля те.
Докато икономката изчезваше към кухнята, доволна, че най-после в къщата има някой с авторитет, Вазев влезе в гостната си:
– Каква е тая работа, господине? – попита сухо той. – Мене ли търсите?
За негово удивление сухият мъж тропна възпитано с крак и накъсо се представи на твърд френски. Той беше Антон Шрайбер, адютантът на капитан Ото фон Хаупт. Вазев не пропусна да се зачуди на тая странна чест и объркването му стана още по-голямо, когато Шрайбер рече с официален тон, от който по един странно съвместим начин лъхаше на надменна рутина и служебна вежливост:
– Моля да извините нахлуването ми, хер Вазев, но работата не търпи отлагане. Надявам се, че хората ми не са ви причинили твърде много грижи?
– По каква работа ви трябвам? – недоумяваше Вазев. – Арестувате ли ме?
По културното лице на адютанта се появи вълница веселие, която сама по себе си беше още по-обезпокоителна, защото мигом отстъпи на любопитен поглед.
– Дали ви арестуваме, господин Вазев? – повтори гостът му, сякаш обмисляше идеята и някак му се струваше, че не е съвсем осъдителна. Той издаде къс, сух смях. Антон Шрайбер, затуленият в тайнственост виенски пристав и дясна ръка на временния градоначалник на София капитан Ото фон Хаупт, подаде на Вазев една отпечатана с позлатени букви покана: – С ваше позволение, вие сте поканени... на бал!