Представи си, че времето е като плавна река, която се извива през различни светове и измерения. В самото ѝ начало съществуват същества на светлина, които в своята игра създават свят на форми и тела. Първоначалната игра е изпълнена с любопитство и радост от новите преживявания – да изпиташ ограничението на тялото, да вкусиш плодовете на сетивата, да усетиш материята и плътта, да познаеш радостта от докосването на друго същество. Тази игра, обаче, постепенно се изкривява, а самото въплъщение в тела става все по-обсебващо и разрушително.
Началото на края: култът към телесността
С течение на времето, съществата, облечени в тела, започват да се вглеждат все повече в плътта, в усещанията, които телата им предоставят. Те забравят, че телата им са само временна обвивка и започват да ги боготворят. Телесните удоволствия – храната, сексът, сетивната наслада – се превръщат в основна цел на съществуването. Страстта, която първоначално е била просто част от опита на битието, сега става всепоглъщаща.
Хората започват да създават култ към телата – те искат да ги направят идеални, да удължават техния живот и младост, да изживяват всяко възможно телесно удоволствие до крайност. В процеса на това вманиачаване те се отдалечават все повече от вътрешната светлина, от истинската си същност. Телата се превръщат в идоли, а душите се скриват зад воала на забравата.
Консуматорското мислене надделява – хората вече не търсят знание или мъдрост, а само нови и нови удоволствия. Създават системи, които поддържат това – производство, търговия, технологии, които да им осигурят всичко, което желаят. Телата им са наситени, но душите им гладуват.
Полудяването в телесния затвор
С течение на вековете, играта с телесността, която е била замислена като временна и възхитителна, започва да се превръща в кошмар. Удоволствията, към които човечеството се стреми, вече не могат да запълнят празнотата, която чувстват вътре. Те започват да се чувстват затворени в собствените си тела, сякаш самата плът е клетка, която ги ограничава.
Това усещане за затвореност се превръща в безумие. Агресията и омразата, които хората изпитват към себе си, започват да се изливат навън. Виждат в другите тела врагове, конкуренти за ресурси, удоволствия и власт. Светът, който някога е бил поле за игра, се превръща в бойно поле. Войни избухват не само за земя или богатства, но и за власт над телата, за господство над телесността на другите.
Убийствата, разрушенията и войните стават част от тази нова реалност. Човечеството, в своята привързаност към телесността, започва да унищожава това, което самото то е създало – не само природата и планетата, но и себе си. Човешките тела стават жертви на агресия и безмилостна надпревара за контрол и власт.
Отричането на телесността чрез самоунищожение
В този момент се случва нещо парадоксално. Въпреки че хората продължават да се вкопчват в телата си, стремейки се към удоволствията и илюзиите на материалния свят, вътре в тях назрява дълбоко недоволство и гняв към самите тела. Те започват да отричат самото съществуване на телесността чрез саморазрушение.
В своето отчаяние и неудовлетвореност, човечеството създава машини, оръжия и технологии, които на пръв поглед имат за цел да улеснят живота, но всъщност постепенно разрушават самия живот. Войни, бедствия, екологични кризи – всичко това са прояви на тази вътрешна борба, която хората водят със своите тела и с ограниченията на материалния свят. Те желаят да избягат от този затвор, но не разбират, че ключът към освобождението не се намира в унищожаването на телата, а в осъзнаването на тяхната истинска същност.
Краят: превръщането на играта в кошмар
В един момент, когато телесната цивилизация на човечеството е достигнала своя апогей на упадък, играта, която някога е била толкова вълнуваща, се превръща в кошмар. Хората осъзнават, че са изгубили своята връзка с вътрешната светлина, че телата, които някога са приемали като средства за изследване на света, сега са окови, които ги държат заключени в свят на страдание и болка.
Настъпва моментът на колективно полудяване. Телата вече не носят удоволствие, а само болка и страдание. В този кошмар, хората се обръщат към последното, което им остава – унищожението. Въпреки че някои души успяват да се пробудят и да се издигнат над ограниченията на телесността, голяма част от човечеството е затворено в цикъла на самоунищожение.
Надеждата за ново пробуждане
И все пак, дори в този момент на разрушение и полудяване, светлината на душата не може да бъде напълно изгасена. В някои индивиди започва да се ражда ново осъзнаване. Те започват да виждат, че единственият път напред не е в привързаността към телесността или нейното унищожение, а в откриването на истинската същност зад телата – в разбирането, че телата са само инструменти, временни превозни средства за душите им.
Краят на телесната цивилизация на човека не е просто физически край, а е духовно пробуждане. Това е моментът, когато играта приключва и кошмарът свършва, когато човечеството осъзнава, че телесността не е цел, а само средство. Настъпва време на ново начало, когато душите се връщат към своята истинска природа – светлина, без граници и ограничения, същества, които отново могат да играят, но този път с мъдрост и разбиране.
Така, краят на телесната цивилизация би настъпил не заради самата телесност, а заради вкопчването в нея и отказа да се види отвъд ограниченията на материалния свят. Краят ще бъде не само разрушителен, но и катарзисен – път към ново ниво на съзнание, където човечеството отново ще си спомни, че е повече от телата, които обитава, и ще започне нова игра в безкрайния поток на съществуването.