В началото не съществуваше нищо познато.
В една безкрайна необятност, която не бе нито тъмна, нито светла, нито тиха, нито шумна, единствено тихо съществуваха същества от чиста същност – без имена, без тела, без граници. Те бяха безкрайно много, но всяко от тях бе част от едно Цяло, което ги свързваше като мисли в ума на безкраен разум.
Тези същества се носеха свободно в безвремието, преживявайки всяко усещане и всяка мисъл като един пулс на съществуването. Те знаеха, че тяхната същност е светлина, която прониква навсякъде, и че всичко, което виждат, всъщност е част от тях самите. В това състояние на безкрайна мъдрост и свобода, не съществуваше никакъв стремеж, нито нужда, защото всичко бе завършено.
Но един ден, в тези същества се роди желание. То беше непознато, странно и почти игриво. Желанието беше да изпитат какво би било, ако можеха да се видят, да се разделят и да преживеят нещата като различни, като отделни. Беше желание за изследване на ограничението, за опитност отвъд безкрая. Така те създадоха едно ново измерение – място на форми и тела, на време и пространство, на разделение.
Тогава се роди светът на формите.
Съществата се спуснаха в това ново измерение и всеки от тях прие своята форма – тяло, което ограничаваше същността им, за да преживеят себе си като отделни единици. И така те се озоваха в света, който ние наричаме „реалност“. Те приеха различни тела – някои по-малки, други по-големи, някои красиви, други грозни. Но всички те знаеха, че под телата, под формите, те продължаваха да бъдат същества от светлина.
Тялото, обаче, беше като костюм, като обвивка, която затъмняваше част от тяхната същност. Те не можеха вече да усещат всичко и всички едновременно, защото сега бяха в свят на разделение. Всяко тяло усещаше само себе си и света около него през сетивата си. И така, те забравиха кои са в действителност.
Забравата беше част от играта.
Те започнаха да мислят, че телата им са всичко, което имат, и че светът, в който живеят, е единственото, което съществува. Започнаха да търсят смисъл – някои в красотата на природата, други в творението на вещи, трети в любовта към други тела. Но колкото и да търсеха, винаги оставаше едно чувство на празнота, на нещо липсващо. Това чувство бе техният първи и най-важен спомен – спомен за истинската им същност, за безкрайността, от която са произлезли.
Така започнаха да питат: „Кои сме ние?“ и „Защо сме тук?“. Те не разбираха, че именно тези въпроси бяха ключът към тяхната истинска природа.
Душата е като пламък в затворен фенер.
Душата, която те носеха в телата си, беше като пламък – вечна и светеща, но скрита зад стъклото на фенера, наречен тяло. Тялото бе огледало, което изкривяваше истинската светлина, и колкото повече се вглеждаха в него, толкова повече забравяха за светлината отвъд.
Но всеки от тях, дълбоко в себе си, носеше знанието за своята истинска същност. Това знание беше скрито като семе, което чакаше да бъде открито и поливано с внимание. Тези, които започваха да се вглеждат в себе си и да слушат тихия глас на душата си, започваха да осъзнават, че телата им са само временен дом. Те разбираха, че са тук, за да преживеят радостта от откритието – отново да се свържат с онази безкрайност, от която са произлезли.
Пространството, което населяваме, е като мечта.
Светът, който виждаме около нас, е като сън – красиво илюзорен, изпълнен с форми, цветове и звуци. Но както всяка мечта, той е краткотраен и непостоянен. Пространството около нас е като поле на игра, където можем да създаваме и рушим, да се губим и намираме.
Но както всяка мечта, и тази трябва да свърши. Когато телата ни вече не могат да задържат душите ни, ние се връщаме в онази безкрайност, от която сме произлезли, по-мъдри, по-изпълнени със знание и преживяване.
Смисълът на битието е самото търсене.
Смисълът на живота не е да намерим нещо външно или да постигнем нещо велико. Смисълът е в самото пътуване, в самото търсене на онзи загубен спомен, в откритието, че вече притежаваме всичко, което някога сме търсили. Пътешествието през телата и световете е като игра на забрава и откритие – забравяме кои сме, за да изпитаме радостта от това да се намерим отново.
И когато това се случи – когато осъзнаем, че винаги сме били част от Цялото, от онази безкрайна светлина – всички граници изчезват. Разбираме, че телата ни не са затвор, а временно облекло, което ни помага да преживеем и научим нови уроци.
И така, ние сме пътешественици в света на формите, с безкрайни души, които търсят и откриват своята истинска природа. Живеем в сън, но сънят не е безсмислен – той е игра, пълна с открития и красота. А когато дойде време да се събудим, ще осъзнаем, че всичко това е било част от едно по-голямо пътуване към самите нас.