Trip to Lisboa

Trip to Lisboa

Aug 27, 2024
428

В нощта на 2 май 2018 тя кацна на летището в Лисабон - красивата португалска столица. Последно се бе разходила по тротоарите на града преди повече от година. През това време бе надмогнала свои лични дилеми и много се беше променила:

“Колко е хубаво да видиш едно и също нещо с други очи.” - мислеше си тя.

Желанието да се върне там зрееше в нея отдавна, но към действия пристъпи чак пролетта. Купи си билета почти веднага щом слънцето изгря - опита се да се убеди, че това не бе емоционално и спонтанно взето решение. Всъщност обаче бе крайно развълнувана, заради което реши да пази пътуването в тайна засега.

На родителите си все пак сподели преди да тръгне, за да не й се сърдят, че е заминала, без да ги предупреди. Наистина имаше нужда да избяга и то сама.

Беше последната седмица преди пътуването и още нямаше къде да спи - датите съвпадаха с конкурса Евровизия и всички квартири в града бяха резервирани от месеци. Това по никакъв начин не я смущаваше, защото знаеше, че в тази страна се случваха вълшебни неща. В движение картината ставаше все по-ясна и това я правеше още по-естествена.

***

Още с първата глътка въздух усети мириса на Португалия. Тръгна към Campo Grande, мислейки си какво иска да прави през идващата седмица. Само че в Португалия от планове смисъл няма - в тази страна сюжетите сякаш се пишеха без човешка намеса.

***

Влезе в Universidade de Lisboa и се насочи към терасата на университета.

Там имаше навика да говори с майка й по телефона и бе щастлива, че мнението й, както и съветите й, бяха важни за нейното семейство, макар да бе на толкова далечно разстояние от дома.

“Мога да създавам решенията за един проблем единствено като го погледна от далече...” - тя се върна тук и сега и седна на желязната стълба на терасата.

Наблюдаваше седящите долу хора и от това се почувства удивително спокойна.

Нещо я подтикна да слезе по стълбите. Влезе в столовата, проправи си път през хаоса и отиде до една маса за обяд на втория етаж.

- Ехо! - чу глас да я вика.

След няколко секунди разпозна една позната от групата си по португалски:

- Ива, как си, какво правиш тука?

- Пътувам… и може би ще гледам Евровизия.

- Наистина?! И Венелин е в Португалия!

- Така ли? Къде е сега?

- Каза, че отива до Cascais.

- Дали и аз да ида до плажа…

- Ами да, обади му се и идете тогава.

На плажа в Estoril, Cascais

16:20 - както винаги влакът тръгва по разписание. Чудя се откъде идва прословута илюзия, че португалците били закъсняваща нация… транспортната им мрежа е неудобно точна и се движи по разписание, а всички португалци, които познавам, пристигат на място съвсем на време… със сигурност по-навреме от мен!

Santos, Belém, Carcavelos, Estoril… гледки една от една по-живописни: палми, пясъци, туристи по плажовете на Лисабонската крайбрежна ивица … Влакът спря на Еstoril. Тя усети как възбудата й притихна и заплува все по-полека…

Пак бе влюбена в пътешестята и любовникът - вятъра, отново я бе извикал при океана...

***

Слезе на гарата в Cascais, където я посрещна нейният съученик. Правиха си снимки на плажа, разхождаха се по павираните тротоари на крайнбрежната улица в града и накрая пиха коктейли на една тераса.

***

На връщане във влака ги срещна една група хора, които я накараха да пее с тях във влака. Имали “тийм билдинг” от тяхна конференция, на който ги карали да пеят с непозната португалка във влака. Продължаваха да я мислят за местна жителка и тя искрено се радваше за това.

Със съученика й по португалски пристигнаха в града. Апартаментът беше в центъра, в квартал Bairo Alto, на една от най-високите павирани улици с прекрасна гледка към река Тежо. Беше на последният етаж на сградата, докъдето се стигаше само по стълбите пеша, защото блокът беше много стар. След витата стълба следваше масивна бяла дървена врата точно на мансардата. Стените бяха скосени, а на тавана имаше прозорец гледащ към небето. Отвориха вратата на апартамента и пред нея се показа дълъг коридор с паркет от светло дърво и чисто бели стени. По тях лежаха няколко картини и още бели врати. Побързаха да влязат в стаята, за да не притесняват другите гости. Тя все пак не се сдържа и отиде да види банята и кухнята. Кухнята имаше малко прозорче с гледка към цветните покриви на града, а прозорецът в банята откриваше гледка към река Тежо. Каква красота… да се къпеш и да гледаш реката!...

Приготвиха се с Венелин и отидоха да ядат суши. В Bairo Alto правеха най-вкусното суши в града. Ресторантът се намираше точно срещу miradouro São Pedro de Alcântara. Всички в Bairo Alto минаваха оттам, да поседнат на изкараните от заведенията масички и да се насладят на прекрасната гледка разкриваща забележителностите на града. Това беше първото място, на което трябваше да се иде, щом човек стъпи в португалската столица.

Miradouro São Pedro de Alcântara представляваше огромна тераса на върха на един от многото хълмове на града. От нея се виждаха крепостта на двореца, който беше върху хълм на другия край на града, парламентът, една катедрала, многобройни цветни блокове и къщи с керемидени покриви, река Тежо с нейните кораби и лодки. Тук човек можеше да се наслади на музиканти и фокусници, да си напазарува сувенири, напитки и храна от миниатюрни дървени къщички, които бяха част от базара, да закусва, да обядва и да вечеря, ако да не се разсейва от цялата тази омайваща гледка на града; всичко сега беше осветено като част от приказка. И през есента и зимата беше красиво, но още повече през пролетта...

***

Пиха сангрия на São Pedro do Alcântarа и се прибраха късно вечерта. На сутринта той отиде на разходка до замъка, а тя трябваше да си вземе багажа.

Още когато се събуди около 7ч сутринта почука на вратата на хазяйна, който всъщност живееше в апартамента. Предвид лукса, в който бе настана не на, класическия стил на мебелите и прекрасните картини по коридорите, със сигурност бе изненадана от възрастта на собственика на апартамента. Вратата й отвори двадесет и няколко годишен мъж, с руса рошава коса и топли кафяви очи, без тениска, по бански.

- Здравей, аз съм João. - побърза да й спести смущението и я целуна от двете страни на лицето, какъвто бе обичаят при португалците.

- Здрасти… мога ли да си наема стая в апартамента?

- Разбира се, настанявай се.

- Ела, влез в стаята… за колко време си в Португалия?

- За една седмица. - Тя замълча за миг и го погледна. Този нахалник седеше на милиметри от нея; за миг помисли, че ще я целуне и се уплаши, а той само я наблюдаваше отблизо сякаш се любува на диамант.

-Какво ще правиш днес?

- Мислех да ида до плажа…

- Сама?

- Ами да.

- Ела с мен, ще сърфирам в Ericeira.

- Добра идея. Как ще стигнем?

- С кола.

- Добре, но трябва да си пренеса багажа.

- Ще те закарам и после към плажа, хайде.

Продължаваше да се наслаждава на късмета, който я преследваше в Португалия.

Gefällt dir dieser Beitrag?

Kaufe Ivette einen Buch

Mehr von Ivette