ЧАСТ 20
- Не е Михаил, майко. - отговарям равно.
- Ти не си ли вече на работа, Яна? - любопитства.
- Не, майко, не съм на работа тази седмица.
Добавям на ум "и другата" , но на нея й го спестявам.
- Пак ли прахосваш отпуска си, за да не правиш нищо, Яна? Не се научи да я пазиш за важни неща! - отсича уверено.
Веднъж! Точно веднъж си взех 2 дни отпуск, без да имам планирана работа или почивка, а защото се бяхме скарали с Михаил зверски и се чувствах зле. Е, последното не ѝ споделих, разбира се, но тя не пропуска да ми го напомня от време на време.
- Как сте, майко? - сменявам темата умишлено.
- Ма, вие не си ли говорите у дома, бе Яна? Снощи говорих с Мишето, казах му, че сме добре, какви са тези проверки? - изнервя се леко.
Чудесно, значи те се чуват, но той продължава да не споделя за раздялата ни, което говори само едно - той няма намерение да се откаже така лесно.
- Няма как да знам, че си говорила с Михаил, майко, защото първо аз съм Яна, не Михаил, второ, с него не сме заедно и последното, което си говорим е за вас. - тонът ми е търпелив, защото пазя търпението си до последно. Определено ще ми е нужно точно ... сега.
- Какви ги говориш, Яна? Как така не си с Мишо? Снощи говорих с него и той каза, че преди малко си се прибрала от работа! - вдига гласа си с октава нагоре.
- Той може да ти казва много неща, майко, но аз дори не живея там от дни. Така, че той няма и бегла представа, какво и кога правя! - отсичам.
- Какво пак си направила, Яна? - шокирана е.
Ето за това говорех! Яна винаги е направила нещо и е виновна. Няма как някой друг да носи вината и да не е прав. Вечно Яна.
- Нищо, което да заслужава това, което той направи, но не за това се обаждам. - прекъсвам темата в зародиш.
- А за какво се обаждаш? Искаш да се прибереш в нас ли? - пита притеснена.
Втори ритник в зъбите. Много е хубаво да знаеш, че някой, някъде те чака да се върнеш у дома. Страхотно е да се чувстваш желан, само дето аз няма как да потвърдя това, нали?
- Не, майко, няма да ви притеснявам.
Не показвам обида, защото такава няма отдавна. Някога за такова изречение си изплаквах очите, после свикнах, че родителите ми са студени хора и просто спрях да си го слагам на сърцето.
- Какво има тогава? Искаш да говоря с Мишо да те прибере обратно ли?
Да ме прибере обратно? Аз да не съм животно, което е оставил на хотел и ще го подсети да ме прибере?!
- Нямам нужда, никой никъде да ме прибира, майко! - леко изпускам нервите си.
- Как нямаш нужда, Яна? Какво ще правиш сама, ти никога не си се оправяла сама?! - повишава ми тон.
- Ето, че се оправям! - отрязвам я.
- Яна, време е да помислиш трезво и да се извиниш на Михаил, преди да се върнеш тук с подвита опашка, за да ревеш! - настоява.
Ето, отново. Аз да се извиня? Тя дори не поставя вината ми под въпрос, директно я стоварва отгоре ми.
- Нито имам, за какво да се извинявам, нито ще го направя и не на последно място, вече казах, че няма да ви притеснявам. Обаждам се за друго! - натъртвам на всяка дума.
- За какво, пари ли ти трябват? - пита сърдито.
Не съм им искала пари от както започнах работа, а аз започнах да работя на 17 години. Бяха много доволни, че дъщеря им сервира всеки ден след училище и изкарва своя дял. Дори помагах със сметките у дома, което не престана, докато не се изнесох, веднага след завършването ми. А по начало започнах работа, за да спестя пари за обучението след това. Не стана, както вече е ясно. И онова търпение, което събрах в началото, току- що се изпари, с едно щракване на пръстите.
- Осиновена ли съм, майко? - изстрелвам въпроса си силно.
От другата страна на линията се чува ... тишина. Косъм от косата на майка ми, да падне на пода, аз ще го чуя тук. Никога, абсолютно никога, не е оставала без отговор и точно с това мълчание ми отговори.
- Ккакви ги говориш, Яна? - майка ми се опитва да звучи обидено, но заекването я издаде.
- Спести си го, майко. - отговарям спокойно.
Много неща от пъзела на живота ми се нареждат, давайки обяснение на необяснимото, но от това не ми олеква.
- Какво искаш от нас, Яна? Отгледахме те, дадохме ти дом, възпитание! Направихме човек от теб, какво повече искаш от нас?! - кара се майка.
- Нищо не искам от вас! От години е така, от години винаги е важно, какво искате вие от мен, но аз? Аз нищо не искам.
- Ооо, не започвай драмите! Мишо е прав, че драматизираш за всичко, Яна, не виждам проблема в момента. Какво не ти дадохме? - продължава да се кара.
- Любов! Внимание и любов! Винаги бях там, когато трябваше да измия чиниите, да прибера прането, да свърша нещо, което сте решили,че е моя работа, но къде бяхте вие, когато аз имах нужда? Къде бяхте за всеки детски трепет, майко? Къде бяхте, когато като всяко дете, аз имах нужда от вас? Кога превърза раните от ожулване по коленете, раните на разбито детско сърце? Къде бяхте тогава и какво ми дадохте за тях? Искаш ли да ти кажа, майко? Нямаше ви! Бяхте твърде заети за мен, защото едно е да ми наредиш да си отида в стаята и да не досаждам, друго е да изслушаш детето си и да му дадеш майчина ласка!
- Имаше покрив над главата и храна в чинията, Яна!
- Благодаря ти, за което, но това не е всичко. Дори не е близо. Но ти благодаря за онова, което си направила. Оценявам го, но това не променя факта, че беше студена с мен.
- Аз те избрах, Яна! - вече е в истерия.
- Затова обаче... не мога да ти благодаря, майко, защото след това .... във всеки момент си ми показвала, че съжаляваш за решението си.
- Неблагодарница! - изсъсква. Знаеш ли, колко трудно ни беше, за да имаш храна в чинията си, да имаш прилични дрехи и да не ти липсва нищо?!
- Така ли? Налагаше се да намалите ходенията по ресторанти с приятели, за да имам аз една чиния храна ли? Или вместо по 4 пъти, ходехте само по 2 пъти месечно на театър? Кажи ми, колко съм ви отнела, за да знам, какво трябва да възстановя!!!- вече нямам спирачки.
- Ето, затова и Мишо те е изхвърлил, защото си една неблагодарница! - крещи от другата страна на линията.
- Не, Елена, тормозът му ме накара да си тръгна толкова бързо, колкото и от вас! - изстрелвам и прекъсвам обаждането.
Мятам телефона на масата и заповядвам на сълзите си изобщо да не се показват. Майка ми... не, всъщност Елена, не заслужава нито една сълза повече. Дадох й достатъчно през годините, в които имах нужда от нея, но винаги бях хокана, че се глезя и лигавя. Всяка моя детска болка, за нея беше слабост, която трябваше да превъзпита. И не разбирах, защо за нея съм толкова счупена, че трябваше да ме поправя постоянно. Сега вече разбирам.
Ставам припряно и започвам да вадя продукти механично, защото трябва да правя нещо, преди да съм превъртала играта. Брашно, яйца, захар ... повтарям на глас продуктите за кекса, вадейки ги на плота. И повече от час съм в пълен кулинарен амок, готвейки ... за цяла рота. Обаче не мога да спра до тук и започвам основно почистване на дневната, която е изрядно чиста, но си повтарям, че не е. Даже прозорците измих. Сменявам спално бельо, подреждам подредени рафтове в гардероба и 5 часа след това съм уморена, но само физически. Психически няма умора, само надпревара с тялото за надмощие. Седна ли и за секунда, знанието ще ме затисне и ще се побъркам. Обаче 40 минути по- късно, вече няма какво да правя, ако не реше повторно да започна чистенето и се примирявам. Отивам в дневната и решено подреждам материалите за рисуване, които си купих сутринта. Може емоцията да послужи за нещо креативно, знае ли човек. Хващам молива и започвам да рисувам, съпроводена от рояк думи "Какво пак си направила, Яна?" , " ... ти никога не си се оправяла сама, Яна!" . Хвърлям ядно молива на масата и стискам очи. Аз никога не съм се оправяла сама, дори когато бях сама всъщност. До мен винаги е имало човек, въпреки видимото му отсъствие всъщност. За първи път в живота си, аз имам наистина някого до мен, но сега, в този миг, това изобщо не ми носи радост. Думите на майка ми, се въртят пак и пак и аз се чувствам виновна. Натресох се в живота на Ивайло, окупирах жилището му, времето му и доказах, че не мога да се справям сама. Аз пиявица ли съм? Това не изглежда ли повече, като използване от моя страна? Освен грижа, след грижа, какво донесох в живота му? Нищо! Ставам бързо от масата и стряскам котката, която спи на леглото, защото влетявам в стаята, като хала. Намирам огромните сакове и отварям гардероба. Така, дрехи, бельо, после обувки и накрая дреболиите. Методично редя всичко в сака, стараейки се да ползвам пространството максимално и просто изреждам на ум всяка една вещ, която трябва да прибера. Животът ми в два огромни сака, това е. През цялото време чувам думите на майка ми в главата си и те стават все по-силни, с всяка прибрана дреха. Дори нямам план, на къде ще поема, знам само, че отивам в хотел и утре се връщам на работа. Не мога да си позволя повече отсъствие, не само финансово, но и заради менталното си здраве. Котаракът мяука силно, вероятно надушил, че трябва да го оставя за малко, докато намеря следващия ни дом, но не мога да направя нищо по-добро за него в момента.
- Какво правиш, Яна? - гласът на Ивайло ми изкарва акъла, прогърмявайки от вратата на спалнята.
Ето защо малкият предател мяука, просто сродната му душа е влязла, а аз дори не съм чула.
- Тръгвам си, няма да се пречкам повече. - поглеждам го кратко и продължавам да прибирам дрехите си.
- Остави нещата, Яна, и ми обясни, какво става. - тонът на Ивайло е равен, но определено не търпи отлагане.
- Време е да се оправям сама. Трябва да се оправя сама. - отговарям отваряйки следващото крило на гардероба и след секунда ръката му, го затваря под носа ми.
- Обясни ми, какво става, Яна. - привидно спокоен е, но в очите му гори яд.
- Майка ми е права. Трябва да ...
- Погледни ме, Яна. - прекъсва ме.
Вдигам поглед и се взирам в очите му. В тях вече няма яд, има разбиране и това пуска една сълза на свобода, след нея още една. Падат тихо и безмълвно, а аз им позволявам.
- Осиновена съм... - започвам, но до тук стига гласът ми.
- Знам. - отговаря кратко и спира въздуха ми.
Гледам го шокирана и не знам, какво да кажа. Ясно е, че той може да разбере, не се съмнявам, но защо?
- Защо не ми каза? Защо? Защо не ми спести критиката ѝ поне днес? Защо? Искате да науча урока си? Готово! Взет с отличен! Сега ще ...
- Сега ще оставиш дрехите и ще седнеш да поговорим. - отрязва ме.
Не искам да говоря, не искам да сядам, искам да се махна бързо и да ближа раните си по-късно, не сега. Отварям гардероба и взимам следващата дреха.
- Хайде, коте, ела да поговорим. - казва тихо, като на малко дете.
Клатя глава в отказ и той въздиша нетърпеливо. Грабва дрехата от ръцете ми и я запраща със сила обратно на рафта, преди да затвори гардероба отново. Хваща ръката ми и ме изкарва от стаята, почти влачейки ме след себе си. Настанява се на дивана, без да ме пуска и леко подърпва ръката ми, за да седна до него.
- Седни, моля те.
Сядам примирено, но оставям разстояние между нас, което го кара да стисне челюст.
- След съобщението на Михаил проверих, Яна, но ако ти бях казал, нямаше да получиш своите отговори, нали? Права си, това са уроците в живота, но с бягство не се решават. Разкажи ми, какво ти каза майка ти, коте.
Отпускам се победено в комфорта на дивана и вдигам коленете си, за да ги прегърна. Затварям очи, да да спра напиращите сълзи и започвам разказа:
- Дала ми е покрив и храна в чинията, неблагодарно било от моя страна да искам нещо повече от тях. Никога в живота си не съм се справяла сама, защото не мога,това ми каза. Неблагодарница съм, защото освен основното за съществуването на човека, съм искала и любов. - засмивам се горчиво, а сълзите мокрят лицето ми. - В секундата, в която завърших, нямах търпение да напусна онзи дом и не защото те бързаха да се отърват от мен, както смята Михаил, а защото се чувствах техен родител, не обратното и исках ежедневното критикуване да спре. Никога не бях достатъчно добра, достатъчно умна, достатъчно тиха... изобщо, достатъчна за тях. Започнах работа на 17 години, с идеята да спестя пари и да продължа образованието си, но те вече имаха идея за изкараното от мен. Освен да покривам всичките си нужди, давах и своя дял за дома, дали като пазарувах, дали като давах за сметки. Учели ме на отговорност, това беше обяснението им тогава. Научиха ме на много неща, но пропуснаха да ме научат, как да се обичам, защото ако бяха, нямаше да търпя поведението на Михаил толкова години. И дори след цял един живот, откакто се махнах от там, тя не пропусна да ме изкритикува, че съм си тръгнала от Мишо, защото аз никога не съм се оправяла сама. Аз наистина не съм се оправяла сама, Иво, нито ден! - поглеждам го през сълзите.
С едно бързо движение, той ме дърпа странично в скута си и ме намества удобно. Маха косата от лицето ми и бърше следите от неспиращите сълзи.
- Напротив, Яна, ти си се оправяла сама, абсолютно сама. Да бъдеш сам с някого е повече сам, отколкото когато си наистина свободна единица. Справяла си се сама с емоциите си, като дете, защото не си имала друг избор, но си се справила. Справяла си се със самотата, дори когато си била с Михаил, защото можеш, Яна, и това не е слабост, а сила. Ти си справяла сама всеки ден от съзнателният си живот, без дори да го осъзнаваш. Справи се и вчера, справи се и днес, ще се справиш и утре. Обаче вече не си сама, нали? И няма нужда да го правиш сама, защото не си сама, Яна. - категоричен е.
Придърпва ме силно към себе си и ме прегръща нежно, целувайки върха на главата ми.
- Никой никъде не отива и не бягаме, като стане трудно. Сядаме, говорим и решаваме нещата заедно, става ли?
- Как точно го правим заедно, като аз ти донесох куп неприятности и никак не ти бях е помощ? - мърморя сгушена до гърдите му.
- Първо, за мен тези неща са ежедневие и в очите ти вероятно е нещо огромно,но повярвай ми , за мен не е. Второ, аз не съм бившия ти, Яна, и не очаквам ти да оправяш нещата за мен, а очаквам да ме оставиш да се грижа за теб. - мушва ръка под блузата ми и леко започва да гали гърба ми. - Имаме ли сделка вече? Обещаваш ли да говорим, преди да опиташ да оправяш нещата за двама ни сама?
- Обещавам.
Отпускам се съвсем върху него и вдишвам силно мъжкият му парфюм. Мирише на него и на ... у дома. Никога не съм свързвала миризма на нещо или някого с дома, защото никога не съм се чувствала така. За толкова кратко време , не апартамента, а той се превърна в това място. Дом.
- Сега, смея ли да попитам, дали чакаме футболен отбор за вечеря? Малко си прекалила с готвенето, съдейки по готовите неща на плота и печката. - засмива се кротко.
- Увлякох се малко. - мърморя засрамено.
- Малко ли, коте? - гърдите му се тресат от смях.
- Добре де, не е малко. - съгласявам се.
- Мислех си да излезем тримата с брат ми някъде, малко да разнообразим и да хапнем, но при този пир, отказвам. - повдига лицето ми и ме целува кратко по устните.
- Обади му се, за да помогне с изяждането. - вдигам рамене и той смръщва вежди.
- Първо ми кажи, какво е менюто, за да знам, кое да скрия от него. - казва сериозен.
- Боже, кръвожаден си заради храна. Каквото и да е, винаги мога да го направя отново, не бъди стиснат. - подигравам му се.
Повдига ме леко от скута си, за да извади телефонът от джоба си и си мърмори под носа:
- Страхотен късмет имам, няма що, най-накрая след толкова години, някой ми готви вкусно и трябва отново да деля с брат ми.
Засмивам се искрено. След всички разкрития днес, аз отново се смея. Едно на нула за мен, майко. Ивайло набира брат си и без поздрав, минава директно на темата:
- Влизам да си взема душ и ако до 30 минути не си тук, кекса, който ме гледа от плота, ще бъде изяден до троха. - изстрелва и прекъсва връзката. - Дано има работа и се забави. - мърмори отново под носа си.
И от очите ми отново потичат сълзи, но този път от смях. Тези двамата са, като малки деца, когато нещата допрат до храна. Ивайло ме стиска силно в прегръдка и спира смеха ми с дълбока и жадна целувка. Тъкмо когато съм готова тя да прерасне в повече, той се отдръпва, стискайки бедрото ми.
- Отивам в банята и след това връщаме нещата ти обратно, нали? - гледа ме настоятелно.
- Оправи се спокойно, сама ще се справя с багажа. - усмихвам му се.
- Вече не си сама, Яна. - напомня ми обещанието ми от по-рано.
- Добре. - съгласявам се кратко и той ни изправя.
Няма да го оставя да ми помогне затова, просто защото не е редно. Цял ден е бил на работа, а това е поредното ми решение, което му докарва главоболие. Изчаквам го търпеливо на дивана, докато влезе в банята и с бясна скорост отивам да върна нещата по местата им.
- Казах ти, че ще помогна, Яна.
Ивайло стои до вратата на спалнята само по хавлия около кръста си и аз замръзвам с висящата в ръката блуза. Какво правех, мамка му? А, да, оправях си дрехите. Разтърсвам глава и бързо сгъвам блузата.
- Днес си бил на работа, Иво, няма нужда да си създаваш още такава, заради мен. Почивай си. - усмихвам му се, но не смея да погледна към него, защото брат му ще дойде след малко, а аз съм готова да го заключа за спалнята и да се самообслужа.
- Ти не си работа, Яна.
Грабвам цялата купчина дрехи, която е останала в сака и я слагам на рафта, не съвсем подредено.
- Ето, готово.
Клати глава с усмивка и се приближава към мен бавно. Мамка му, ако ме докосне полугол, не отговарям за здравето му. Колкото и огромен да е предвид моите размери, ще го тръшна на пода.
- Харесва ми, на къде отиват мислите ти, коте, но нямаме време, а започнем ли, няма да се задоволява с малко. - прошепва в ухото ми и ме подминава, отваряйки гардероба.
Мамка му!