Дървената кукла
от Люси Клифърд
Дървената кукла не знаеше мир. Милички мои, ако някой път ви се случи да сте кукла, молете се да сте парцалена кукла, или восъчна кукла, или натъпкана с трици до пръсване кукла, или тъй лесна за чупене порцеланова кукла – всичко друго на този свят, но не и хубава, здрава, дървена кукла с изписано лице и подвижни стави, защото няма по-тъжно нещо от това да сте като нея. Много пъти бедничката дървена кукла си мечтаеше да е тенекиено влакче, или кутия с войничета, или вълнено агънце, или всяко друго нещо на земята вместо онова, което беше. Никога не я оставяха на мира; вдигаха я и я връщаха обратно във всякакви странни моменти, задължаваха я да спи, когато и децата спят, да се събужда, когато те се събуждат, да се къпе, когато те се къпят, да се преоблича, когато те се преобличат, извеждаха я в студ и пек, тъпчеха я в ученически чанти, захвърляха я по разни ъгли, изпускаха я по стълбището, забравяха, пренебрегваха, блъскаха, удряха, чупеха, залепяха я отново и отново – страдаше от всичко навсякъде, додето един път не си каза: „На човек да се превърнех ей в този миг, щеше да е по-добре!“ И после се замисли за човеците; какви странни създания бяха само, ту тук, ту там, макар никой да не ги носеше дори като много малки; все спяха и ходеха, ядяха и пиеха, смееха се и плачеха, говореха и ходеха, вършеха това-онова и трето, без веднъж да отпочинат заедно или дори за ден да постоят мирни. „Все вдигат шум – мислеше си дървената кукла, – все бърборят и тичат, все местят нещо и вършат нещо, майсторят и развалят, строят и събарят без край до безкрай и никак не млъкват. Късмет имаме, че всички не сме човеци, или светът доста бързичко щеше да се износи, без да остане и ъгълче, гдето една бедна кукла да отпусне морна главица.“
(И весели празници :) Изпратете ми картичка, ако искате още кратки истории.)