ЧАСТ 6
Пътуваме в колата мълчаливо. Явно и двамата имаме нужда от малко тишина след случилото се през последните часове. Главата ми гърми от мисли, планове и тревоги, които препускат една през друга и нито една не успявам да разреша. Трябва да се фокусирам върху най-важното - къде ще живея и какво ще правя от тук нататък. Проклетият ми мозък, обаче, мисли за всичко друго, но не и това. Разсейвам се с всякакви безсмислени подробности и не мога да измисля план. Боже, какво ли ще си помисли сега Галето, комшийката до нас. Вчера пихме кафе и обсъждахме мъжете си и бях споделила, че всичко между мен и Мишо е идеално. Ще ме помисли за лицемерка и лъжкиня. И дано Мишо не реши да притеснява родителите ми, майка ми със сигурност ще се опита да го защити, какъвто е хитрец и се прави на света вода пред нея. Така е омаял родителите ми, че няма да се учудя ако обвинят мен за всичко. Никога не съм споделяла проблемите си с тях и това сега ще им дойде като гръм от ясно небе. А котката? Котката ни (на име Мечка), има нужда от обезпаразитяване, каня се да я заведа на ветеринар от няколко дни и все не успявам. Кога ли ще мога да ѝ обърна внимание? Милата Мечинка, дано не се е разстроила след тази сцена вкъщи. Сигурно сега стои някъде свита на кълбо и чака да отида да я нахраня и гушкам. Очите ми започват да се пълнят при мисълта за тъжната животинка. После осъзнавам, че аз съм свитата на кълбо и аз искам някой да ме гушне.
Минават около 15-20 минути, когато пристигаме пред невзрачна жилищна сграда. Не знам в кой квартал сме, бях забравила да следя пътя. Покрай всичките глупости, за които се тревожех, градът беше преминал като на лента пред очите ми. Ивайло отваря вратата на колата откъм пасажерската седалка и ми подава ръка, за да изляза. Колебая се, а той ме подканва:
- Хайде, още малко остана.
- Ама и в колата ми беше добре, не може ли да остана тук? - казвам къде на майтап, къде сериозно.
- Ще ме умориш. - засмива се Ивайло, грабва ръката ми и почти ме издърпва навън.
- Аз не се шегувах...
Влизаме в асансьора, аз стискам чантата си (все пак е единственото ми богатство), а Ивайло се е подпрял на стената и мисли за нещо. Дали се притеснява, че отивам у тях? По нищо не го показва и твърди, че не е никакъв проблем, но в същото време това да приютиш непознат у дома си е голяма услуга. Няма шанс да му е безразлично. Все пак, той също си има свой живот, по-всяка вероятност изпълнен с доста важни дела и проблеми и едва ли му е до моите глупости. Още не мога да асимилирам обръщението "Комисар Раев" и гадая с какво точно се занимава. Със сигурност не е обикновен полицай, може би е от специалните части? Не знам. Но ето, изведнъж аз падам от небето и се натрисам в този живот без предупреждение и на него му се налага да ми направи място. Дори и да се прави, че всичко е наред, знам, че нарушавам комфорта му и взимам решение да се постарая да не го притеснявам дълго и скоро да си реша проблемите.
Пристигаме и Ивайло отключва вратата. Влизам в коридора и веднага ми прави впечатление колко подредени и чисти са обувките му. Двата чифта маратонки, за които не е останало място на стелажа, са прилежно подравнени до него. Мисля си, че ми харесва колко е педантичен. У нас коридорът вечно беше разхвърлян и на всяка стъпка подритвах нещо. Спазвам редичката и внимателно поставям моите (всъщност обувките на сестра му) до неговите.
- Добре дошла. - казва Ивайло, отваря вратата към стая, вероятно дневната и докато влизаме, допълва - Не искам да се притесняваш за нищо, чувствай се като у дома си, чуваш ли?
- Не съм сигурна, но ще опитам. - в интерес на истината, ако трябва да се чувствам като у нас, значи да се притеснявам за много неща. Прогонвам тази мисъл, защото знам какво има предвид Ивайло. - Може ли да отида до тоалетната?
- Разбира се, ей там е, отсрещната врата.
Влизам в банята, хлопвам вратата след себе си и моментално пускам няколко сълзи, защото най-накрая съм останала сама. Сядам върху капака на тоалетната, защото всъщност не ми се ходи, и си давам малко време. Не че присъствието на Ивайло ме напряга, напротив, действа ми доста успокояващо, но имам нужда да поплача, а не искам да го правя пред него. Прекарвам така няколко минути, след което избърсвам сополите и лицето си с малко тоалетна хартия. Поглеждам се в огледалото и направо се плаша. Изглеждаш ужасно, Яна! Пускам водата и бързо плискам няколко леденостудени шепи вода в лицето си с надеждата студа да стегне малко кожата ми и да ме освежи. Почиствам последните следи от грим, които упорито се бяха задържали на очите ми и си мисля как Ивайло ще ме види в цялата ми "прелест". Това да ти е проблема, Яна, казвам си и взимам дълбоко въздух. Издишвам и излизам.
Влизам в дневната и заварвам Ивайло зад кухненския плот с кърпа на рамо. Той вдига поглед към мен.
- Сигурно си гладна. Ще направя набързо една лимонова паста с пиле, надявам се да обичаш.
- Аз... няма нужда, не съм гладна. - обожавам паста, но наистина не искам да го притеснявам. Ивайло присвива очи и разбирам, че не съм успяла да го заблудя.
- Добре, аз пък съм гладен и ще сготвя. А ти после може да стоиш отстрани и да ме гледаш как ям. - засмива се, за да знам, че се шегува. На мен също ми става смешно.
- Тогава може ли да ти помогна? - питам с надеждата все пак да допринеса с нещо, макар и елементарно.
- Няма нужда, сядай да си почиваш... - почва Ивайло, но вижда разочарованието в очите ми и веднага се поправя - Или пък не, ето, може да накълцаш малко чесън и сушени домати.
Изприпквам доволна зад кухненския плот и се настанявам от дясната страна на Ивайло. Той ми подава дъска за рязане, нож, две скилидки чесън и бурканче сушени домати. Докато кълцам чесъна на лентички, той се заема да изстиска сока на два сочни лимона. Наблюдавам ръцете му. Изглеждат силни, но едновременно с това внимателни и нежни. Сокът потича в контейнерчето, а аз се хващам, че съм се разсеяла от тази гледка. Връщам се обратно на дъската и се съсредоточавам върху задачата си. Идва ред на сушените доматки. Пустият буркан обаче не иска и не иска да се отвори. Няма да се дам, натискам с всичка сила. Как, по дяволите, са го запечатали така?! Това е безобразие! Харесва ми, че Ивайло не се хвърля да ми помага, а ме оставя да се опитам, макар и да забелязвам усмивката в крайчеца на устата му. След малко, обаче, сама се предавам и подавам буркана без да кажа нищо. Той го взима, също без да каже нищо, врътва капачката и буркана се отваря от първия опит.
- Е, бива ли такова нещо?! - искрено съм възмутена.
- Ти го беше разхлабила. - смее се.
- Да, да, сигурно.
Ивайло ми връща доматите и продължаваме със задачите си. Той започва да приготвя пилешкото и спагетите. След малко вече няма работа за мен и само наблюдавам отстрани как Ивайло сглобява цялото ястие. В кухнята започва да се носи божествен аромат. Хваща ме яд задето излъгах, че не съм гладна. Определено искам да опитам от тази цитрусова паста. Ивайло отдавна е прозрял, че ще се предам и вади две чинии от шкафа. Сервира, без да иска потвърждение, за което съм му благодарна, защото щеше да ме е срам да си призная, че по-рано излъгах.
Сядаме на масата, забождам първата хапка и ... мммм! Обожавам лимон, но съм го ползвала само на салати и сладкиши, никога в сос за спагети (талиатели, за да сме точни). Талиателите са сочни, кремави, леко кисели и с богат аромат. Толкова лесно ястие, приготвихме го за по-малко от половин час, а мисля, че ще ми стане любимо.
- Май ще трябва да ми дадеш рецептата. Много е вкусно.
- Радвам, се че ти харесва. - усмихва се Ивайло. - Обаче няма да ти дам рецептата.
Гледам го в ступор, а той се радва на ефекта от това, което беше казал. След малко пояснява:
- Няма да ти я дам, защото и аз не я знам. - вече се смее. - Често правя паста с каквото имам вкъщи, това беше поредната импровизация.
Засмивам се и аз. Този човек не спира да ме изумява. Явно наистина имало мъже, които готвят. Досега не бях виждала подобни екземпляри. Мишо съм го виждала в кухнята само, за да бръкне в хладилника за кенче бира. Или, хайде, да му дам кредит, да измие някоя чиния. До там.
Приключваме с вечерята и помагам на Ивайло да приберем масата и подредим чиниите в съдомиялната. После сядаме на дивана и настава леко неловка тишина. Мисли бързо, Яна, кажи нещо.
- Значи тук живееш. - изтърсвам. Браво, много умно...
- Не. Тук живея сега. - Ивайло натъртва на "сега".
- Значи често се местиш?
- Нещо такова. - потаен е, но няма да любопитствам.
Оглеждам се и чак сега осъзнавам, че домът му наистина изглежда леко празен и не особено приветлив. Няма много книги, нито пък разни декорации или панерчета с боклуци. Виждам празна етажерка с една единствена снимка в рамка, откъдето топло ме гледа възрастна жена, на около 50-60 години с къса къдрава коса и голяма брошка във формата на мак. Заключвам, че вероятно е майка му, но засега няма да питам.
Гложди ме е друг въпрос, но не знам как да подхвана темата. Става въпрос за случилото се на паркинга пред нас. Не знам дали е момента, но пък, ако не сега, кога?
- Може ли да те питам нещо? - почвам боязливо.
- Можеш да ме питаш, каквото поискаш. Дали ще ти отговоря, обаче, не обещавам. - радвам се, че е толкова искрен. Точно това исках да чуя.
- По-рано, на паркинга... беше ли сериозен? - увъртам малко, но наистина ми е трудно.
- За кое? - гледа ме вече с присвити очи Ивайло.
- Като заплаши Мишо, че не ти трябва причина да го заведеш в районното. Че би го направил, ей така, за удоволствие.
- Да, бях. - отсича категорично Ивайло.
Леко се плаша от отговора, но едновременно с това започвам да се ядосвам и второто чувство взима превес. В никакъв случай нямах намерение да защитавам Мишо. Обаче идеята, че Ивайло може с лека ръка да злоупотребява с властта си, ме разгневи. Не е ли точно негова работа да пази и спазва законите? Що за морал имаше този човек? Не можах да се сдържа.
- Това не е ли противозаконно?
- Яна, Яна... - клати глава Ивайло и ме гледа все едно съм някакво наивно дете.
- Какво? Да не говорим, че въобще не е морално!
- Не е, наистина. Ти да не си помисли, че съм някой добряга с висок морал? - гледа ме настрани, а аз вече ще се побъркам. И този ли е откачен, мамка му? Излъга ли ме шестото ми чувство като му се доверих?
- Да, помислих, а не си ли? Помагаш ми, когато имам нужда, предпази ме, когато ме нападнаха. И то два пъти! - наистина не мога да го разбера този човек.
- И ще продължавам те пазя, но не съм добър човек.
Гледам въпросително и мигам на парцали. Какво искаш да ми кажеш, по дяволите?
- Виж сега, Яна. - започва бавно Ивайло. - Добрите хора са ограничени от техните морални ценности. Те си имат граници, които не могат да прекрачат.
Вече съм повече от объркана, но той продължава. Надявам се скоро всичко да се изясни.
- Например... Какво си мислиш, че ще направи един герой, ако види любимата си, вързана на единия край на железопътна линия и да се задава влак? М? На съседната линия обаче има семейство с две деца. Влакът може да се отклони в едната посока. Какво според теб би направил един добър човек? - Ивайло ме гледа изпитателно, но отговор не чака - Героят ще жертва любимата си, защото моралът диктува действията му. Нали? Героят ще жертва любовта, за да спаси света.
Ивайло прави пауза, присвива очи и в ъгълчетата на устата му се образува лека усмивка. Приближава се към мен. Потръпвам. Прошепва в ухото ми:
- Аз, с удоволствие ще запаля всички, ще слушам как огънят пука, след това с усмивка на уста ще пикая на гробовете им, а после ще спя като бебе...- отдръпва се от мен, а погледът му ме пронизва. -...ако това значи, че любимата ми ще спи до мен.